Разбра ли?

Почувства ли?
Усети ли ?
Раздялата видя ли?
Чувствам се празна.
Усещам всяка част от мен как скърби.
Всяко вдишване преминава в тялото ми борейки се да ме спаси...

Копнях ли?
Желах ли?
А разбра ли защо?
Загубено време.
Тъжен самотен дъжд.
Потънал в забрава горчив спомен...
А боря се с него още аз.

За теб ли?
За какво ли?
Помниш ли?
Аз не...
Не помня какво харесах в тези очи.
С какво плениха ме тези две ръце.
Каква ли ласка ми подариха?

Разбра ли?
Забравила ли съм всичко?
Какво е да си обичан или да обичаш?
Не помня нищо!
Не помян нито ласките нежни, нито думите мили.
Може би не искам да ги помян вече!

Сбогувах се с теб,
сбогувах се с любовта си..
Сега ме е страх да затворя очи
и да мечтая...

Така ми се иска наистина да мога да забравя!

Любимата грешка...

Знам какво видях
не с очите, а със сърцето си
открих пламъка на любовта.
Запознах се с любимата си грешка...

В капан попаднах.
Прекрасен капан, убиваш
ме малко по малко.
Времето минава, а моята грешка
угасва заедно с мен.

Като игра случва се всичко.
Бориш се във всяко ниво
знаейки, че края е близко.
Като огън ще изпепели всичко в мен.

Това е краят на тази грешка.
Усещам болката отшумява.
Помня това чувство
то бавно умира с мен.

Гняв, страст.. безсмислена борба
в търсене на невъзможното щастие.
И всичко свършва с последната поета
глътка въздух....

Далеч...

Не виждам смисъла на тази игра.
Така болезнено звучи,
когато изричаш името на любовта.
Боли ужасно, когато ме целуваш,
защото знам, че повече няма да те видя.
Ще си тръгнеш и аз ще остана отново сама.
От тъгата пленена,
от самотата опиянена.
Със сълзи горчиви се събуждам
в празното легло.. Така студено е без теб...

Кажи ми какво да сторя.
Как да спра мислите си да ме връщат към теб...
Да спра да чувствам любовта.
Помогни ми да те забравя?
Това сега желая!

Далеч от този сън искам да съм.
Ключът на златната клетка ми дай.
Аз не съм твоя, нито ти мой.
Заслужавам свободата си.
Заслужавам да бъда обичана.
Макар и в сърцето ми да си само ти...

Мъката в душата ми е непоносима...
Помогни ми да те забравя!!!

With L.O.V.E.

Тъжно звучи, нали?
Нима не чуваш?
Заслушай се в тишината
и тя умее да говори.
А тя го прави с любов...

Какво не ми ли вярваш?
Аз го чувам , ...това леко нашепване.
Така кристално чиста е вярата в любовта.
Нима отново се колебаеш?

Караш ме да се съмнявам в теб?
Дали мога да ти вярвам?
Не знам звучи опасно.
Като игра, която ще загубя...

Това ли искаш?
Нима си дълбоко обеден?
А аз не...
Влюбена може би, но не сега!

Е, какво сега?
Ти си влюбен в очите ти чета...
А дали аз съм или си играя?
Май те обърках, нали?!

Това е всичко, с което мога
да ти помогна.
Тишината умее да говори!
А тя го прави с любов..

До мен...

Ела до мен. Протегни ръка.
Прегърни ме. Устните си с моите слей.
Погледни ме, поискай ме. Недей бяга.
Желая те!
Друго освен това не ми трябва.
Теб да имам. Това ми стига.

Ела до мен. Хвани ме.
С нежните си ласки при себе си ме приюти.
Недей излишно се бори.
Срещу страстта лек няма.
Бъди с мен. Друго не искам.

Ела до мен. Знам че си близо.
Въздуха около мен изгаря.
В пламъци се превръща всяка
капка вода докосваща кожата ми.
Крила да имах бих ти ги дала,
за да дойдеш при мен.
Дай ми възможност да ти покажа любовта си.
Копнежа скрит дълбоко в мен.
Бъди мой господар.

Ела до мен. Не ме карай да те чакам.
Искам те много.
Позволи ми да бъдеш мой.
Поне за тази нощ,
защото знам, че утре след друга ще хукнеш.

Part V - DRaMa QuE3n

"Коя е тя ?" - Попитаха минувачите. - Какво търси тя в безкрайната морска шир?"
Това питаха, когато я видяха за първи път.
Сега и морето се пита "Коя е тази непозната?".
За да я спаси то предложии всичко,
а тя отказа без дори да се замисли.
Поиска сините очи, в които мислеше,
че ще открие така търсеното спокойствие...
И по детски наивно се влюби. Но само тя.

Така тя се промени....

Загуби се в безличните сини очи.
Погуби всичко в себе си.
Остана и сърцето, но накрая му го подари.

С небрежния си син поглед можа да каже:
"бъди приятел"...
Като стар роман, приказка с трагичен край...
Където тя е драмата в живота му.
Трепетът, който само тя може да му покаже.
С който тя може да се докосне до него...

Той бе изпепеляващото Слънце, а тя Луната - вечната Кралица на Драмата....

И така Луната загуби свойто Слънце,
а с него си отиде и сребърният блясък....

Part IV - Продължението

Така отиде си мечтата
като сълза в морето.
А с нея отиде си не само ти,
но и душата на детето гледащо морето.
Дори буйния приятел не може да познае момичето сега...
Тъжна ... надали.
Разочарована... може би!


Сълзи дори няма.
Като от мъгла обвито е сърцето и.
Безизразно студено.

Коя е тя? - пита сега морето.
Непозната странница с вперен поглед в безкрая.
Преди тя имаше сили да се бори,
а сега дори приятеля и гневен в нея неоткрива нищо.
Безкрайно силна и жестока болката и кънти в подножието на мрака.

Без сърце - тя го подари...
Без душа - умря сама...
В топлата прегръдка на самотата.

И слуша песента на приятеля си стар
и вятъра опитва се да я успокои.
Но вече няма сили в горкото дете
дори, за да прошепне "Моля те"...

Сбогува се - определено да.
С живота - все още не,...
но с любовта -
ЗАВИНАГИ!!!

Писна ми...

Писна ми да мечтая напразно.
Да се боря без да получа нещо в замяна...
Това ли е цената, която трябва да платя?!
Живота ми я взима с лихвите!
Все едно съм в затвор...
Като птица принудена да бъде вечно в своята клетка,
Изгонена, защото търси себе си
като прогонена лъвица бягаща, за да се спаси...

Писна ми да бягам, да се боря, да крещя,
а никой да не ме чува.
Да бърша нечии сълзи,
а за своите да чувам "Случват се такива неща!"
Гледайки дъжда
тъжа сама в безкрайността.
Но и утре да грее слънце ще бъде същото -
обвита в мрак една мечта убита.

Защо питам аз?!?
Защо такййа се случва кажем ли нанякой,
че го обичаме?
Нима това не значи нищо?!?

Писна ми да давам отговори
на хиляди чужди въпроси,
а срещу моите да стои мълчание!

Какво правим когато боли?

Има много болки. Някой физически, други емоционални. Нанесени с любов или такива, който са като нож в гърба. За някой забравяме , а други колкото и да се опитваме да изтрием от съзнанието си не можем да преодолеем.
Звучи странно "Нанесени с любов"... Това е по скоро когато някой ни излъже, за да ни препази, а ние си затваряме очите или просто когато щастието ни е опиянило и нямаме желание да разваляме с нелепи колебания мигът - удоволствие. Но заслужава ли си?!?
Може би да... По добре една лъжа отколкото безброй сълзи ...
А какво стои от другата страна?!? Определено нещо, което никой не би си пожелал. Защо ли? Просто е! :
Срещнах едно момиче не отдавна, което бе доста сломено. Тъжно и наказващо себе си за това. Бе се влюбило в човек, който дори не я забелява поначина, който залужава тя. А тя се бе отказала от любовта си мислейки, че ще успее да се пребори със себе си! В началото си помислих, че е наивница, която не е разбрала любовта, която би предпочела да избяга вместо да се бори... Но тогава разбрах, че е готова на всичко, за да го види щастлив дори и тя да бъде далеч от него.. Завинаги!
Дълго стоях и гледах бедното момиче, което плачеше за човек, които дори собствените си думи не може да защити...Човек харесван толкова много, с поичтателки, чиито сърца разбива... Да звучи грубо и доста драматизирано, нали?
Но това се случва! Не е винаги момиче е персонажа с разбито сърце.. може и да е момче... Всеки може да бъде част от такава история. Ако се влюби, а в замяна загуби мечтата си...
Човека като личност, неговите чувства и емоции, това което смятa за важно... Поянкога склонността да си причиняваме болка моеж анистина да ни накара да се почувстваме самотни... Депресия - така наричаме състоянието, в което изпадаме осъзнавайки, че сме сами, но и ен искаме да продължим на пред, защото там далеч в миналото някога е имало любов и щастие...
Заслужава ли си човек да се влюби?!? Определено да!!! Нужно ли е да страда заради любовта си?!? Може би да. Така се учим да оценяваме, това което имаме! Но понякога живота ни поставя задачи, с които мислим, че можем да се справим. Но дали бихме могли да се спарвим или страстта ни ни прави още по слаби...Тогава просто си спомняме за онази мисъл "пусни любовта, ...евентуално тя ще се върне, ако не радвай се на нейното щастие".. Но ако нямаш сили да стоиш далеч от това, което обичаш?!? Тогава какъв е изхода?!?

Part 3 --- The End

Нещо странно случи се. Не очаквано и пламенно. В дъжда очите блестят. В морето се вглеждам там болката горчиво се таи. Но някак и то прие усмивката на вечно тъжното дете. Морето пак е бурно, тъгата му е все тъй голяма. Момичето седи пак на кея. Очите и пак следят пътуващите кораби. Но в тях се вижда онзи, загубения в миналото блясък. По устните и се чете, че с мъката се е примирила. Във очите и сега се чете за отново намереното чувство. Дъждът вали, но тя стои на кея пак сама, чакаща залеза. Чудят се хората защо времето е тъй тъжно, защо морето е по бурно, сякаш и то плаче. А сълзите вече шепнят: "Сбогом, приятелю мой!" ~~~ Кея е вече опустял. Вечното тъжното момиче отдавна си е отишло. Кеят без нея ще празен. Но винаги ще пази място при себе си за тъжното момиче, оставило част от себе си в морето. А тя, детето ще вижда своя вечен другар в синия погледа на едно момче.

~~~

Нещо случи се веднъж. В дъжда, сред вълните бурни. Момичето с вечно вперен поглед в безкрая се усмихна отново, готова да се бори, за това което копнее.

Part 2

Морските вълни удрят се в пустите брегове.
Приказна симфония на самотата.
Вятъра приглася нежно.
Птиците любуват се на тая дивна песен,
носеща хармония.
На кея пак стои онова самотно момиче с поглед
чакаш някой в безкрая.
Хората отново минават покрай нея,
без да я видят.
Отричайки тъгата й.
Идват и си тръгват
като сълзите стичащи се по бузите
на детето гледащо морето.
По лицето му се среща все същата мъка,
но място е открила и една малка "целувка".
Очите му споделят за примирената му душа,
а тя "целувката" за любовта в сърцето му.

Морето и момчето

Стоя на кея пак сама. Търся в морето някой любим. Минават хора и ме питат: "Дете защо стоиш?". Но за отговор дори не чакат. И те като бурните вълни си отиват. Вглеждам се в рибарите и виждам как празнуват заради богатия си улов. Поглеждам пак напред. Морето сякаш със залеза се сля и тaка аз виждам твоите коси. Времето напредва, а морето става неспокойно. И на него липса му някой любим. Чудят се отново хората защо по бурен сякаш станал е господаря на вълните. А аз само се усмихвам тихо и шепна: "Защото морето отне характера на едно момче...". Така отива си и този ден, а със слeдващата зора аз идвам пак да чакам морето да покаже мечтите изгубени на едно момче.