Писна ми...

Писна ми да мечтая напразно.
Да се боря без да получа нещо в замяна...
Това ли е цената, която трябва да платя?!
Живота ми я взима с лихвите!
Все едно съм в затвор...
Като птица принудена да бъде вечно в своята клетка,
Изгонена, защото търси себе си
като прогонена лъвица бягаща, за да се спаси...

Писна ми да бягам, да се боря, да крещя,
а никой да не ме чува.
Да бърша нечии сълзи,
а за своите да чувам "Случват се такива неща!"
Гледайки дъжда
тъжа сама в безкрайността.
Но и утре да грее слънце ще бъде същото -
обвита в мрак една мечта убита.

Защо питам аз?!?
Защо такййа се случва кажем ли нанякой,
че го обичаме?
Нима това не значи нищо?!?

Писна ми да давам отговори
на хиляди чужди въпроси,
а срещу моите да стои мълчание!