До мен...

Ела до мен. Протегни ръка.
Прегърни ме. Устните си с моите слей.
Погледни ме, поискай ме. Недей бяга.
Желая те!
Друго освен това не ми трябва.
Теб да имам. Това ми стига.

Ела до мен. Хвани ме.
С нежните си ласки при себе си ме приюти.
Недей излишно се бори.
Срещу страстта лек няма.
Бъди с мен. Друго не искам.

Ела до мен. Знам че си близо.
Въздуха около мен изгаря.
В пламъци се превръща всяка
капка вода докосваща кожата ми.
Крила да имах бих ти ги дала,
за да дойдеш при мен.
Дай ми възможност да ти покажа любовта си.
Копнежа скрит дълбоко в мен.
Бъди мой господар.

Ела до мен. Не ме карай да те чакам.
Искам те много.
Позволи ми да бъдеш мой.
Поне за тази нощ,
защото знам, че утре след друга ще хукнеш.

Part V - DRaMa QuE3n

"Коя е тя ?" - Попитаха минувачите. - Какво търси тя в безкрайната морска шир?"
Това питаха, когато я видяха за първи път.
Сега и морето се пита "Коя е тази непозната?".
За да я спаси то предложии всичко,
а тя отказа без дори да се замисли.
Поиска сините очи, в които мислеше,
че ще открие така търсеното спокойствие...
И по детски наивно се влюби. Но само тя.

Така тя се промени....

Загуби се в безличните сини очи.
Погуби всичко в себе си.
Остана и сърцето, но накрая му го подари.

С небрежния си син поглед можа да каже:
"бъди приятел"...
Като стар роман, приказка с трагичен край...
Където тя е драмата в живота му.
Трепетът, който само тя може да му покаже.
С който тя може да се докосне до него...

Той бе изпепеляващото Слънце, а тя Луната - вечната Кралица на Драмата....

И така Луната загуби свойто Слънце,
а с него си отиде и сребърният блясък....

Part IV - Продължението

Така отиде си мечтата
като сълза в морето.
А с нея отиде си не само ти,
но и душата на детето гледащо морето.
Дори буйния приятел не може да познае момичето сега...
Тъжна ... надали.
Разочарована... може би!


Сълзи дори няма.
Като от мъгла обвито е сърцето и.
Безизразно студено.

Коя е тя? - пита сега морето.
Непозната странница с вперен поглед в безкрая.
Преди тя имаше сили да се бори,
а сега дори приятеля и гневен в нея неоткрива нищо.
Безкрайно силна и жестока болката и кънти в подножието на мрака.

Без сърце - тя го подари...
Без душа - умря сама...
В топлата прегръдка на самотата.

И слуша песента на приятеля си стар
и вятъра опитва се да я успокои.
Но вече няма сили в горкото дете
дори, за да прошепне "Моля те"...

Сбогува се - определено да.
С живота - все още не,...
но с любовта -
ЗАВИНАГИ!!!

Писна ми...

Писна ми да мечтая напразно.
Да се боря без да получа нещо в замяна...
Това ли е цената, която трябва да платя?!
Живота ми я взима с лихвите!
Все едно съм в затвор...
Като птица принудена да бъде вечно в своята клетка,
Изгонена, защото търси себе си
като прогонена лъвица бягаща, за да се спаси...

Писна ми да бягам, да се боря, да крещя,
а никой да не ме чува.
Да бърша нечии сълзи,
а за своите да чувам "Случват се такива неща!"
Гледайки дъжда
тъжа сама в безкрайността.
Но и утре да грее слънце ще бъде същото -
обвита в мрак една мечта убита.

Защо питам аз?!?
Защо такййа се случва кажем ли нанякой,
че го обичаме?
Нима това не значи нищо?!?

Писна ми да давам отговори
на хиляди чужди въпроси,
а срещу моите да стои мълчание!